НЕЩО ПО-ТАКА, автор Никола Кръстев, сп. Антени, бр. 105, год. 1989

(Изложените снимки и видеоклипове не са част от статията.)   

    Горещ летен ден. Столичното "стъргало" - булевард "Витоша". Не е "Бродуей", не е и "Арбат, но и тук дъхът ти секва в океана млада плът, в калейдоскопа от красиви и недостъпни момичета, чиито шорти и фланелки още повече подчертават морския тен. Тук са и глезените момчета "first class", презрително гледащи през стъклата на луксозните си автомобили, или, както те самите казват: "Да си красив е хубаво!"...

    ...Неписаният закон на столичните "п о п е р и" с прецизна жестокост регламентира кой може да бъде, а кой - не. Да усетиш скъпите луксозни дрехи върху себе си, нежния дъх на изискан дезодорант от изкъпаното си тяло, завистливия, понякога критично-одобрителен поглед на околните, грациозната походка, небрежната елегантност и прическа... очарователния жест, с който ще предложиш "Дънхил" на не по-малко очарователната си партньорка, общото снизходително-презрително отношение към останалите простосмъртни: вие двамата сте истински "попери"!

   Лесно ли е да си "попер"?

   Да, това е лесно, ако си под "трийсетака", ако не работиш, ако мама и татко те глезят точно толкова, колкото ти се иска, ако печелят "бон-бон и половина месечно", ако дрешките са "Benetton" и "La coste", в крен случай "Levi`s", ако велосипедът ти е "Olmo", "Puch" или "Bianchi", ако имаш отделен апартамент, ако имаш собствена кола, ако си дързък, но остроумен, ако си открил начина да сваляш готините мацки. 

   Ако...

   Първите "попери" цъфнаха у нас в средата на 70-те години (сборният пункт "Попа" срещу кино "Дружба") по подобие на западните "popers". 

"Попа" - сборен пункт на "поперите"

Това е многочислен, но аморфен контингент сред столичната групарска младеж. Не би могъл и да бъде друг - "поперите" нямат чувство за общност. Обединяват ги имуществения ценз и стремежа към удоволствия. Неслучайно техен вътрешен девиз е: "Получи от живота всичко сега!" 

   Поперската изява в България е сведена до външния вид и поведението. Дрехи - от прочута западна фирма, за предпочитане в ярки разцветки ("колкото по-шарено - толкова по-добре). Държание - арогантно, но с премерена доза финес и артистичност. Престижно е владеенето на западен език, най-добре - английски. Ето защо голяма част от поперския елит са ученици и студенти в престижни столични училища и вузове. Родителите на много от тях работят в чужбина, а и самите те неведнъж са били "оттатък", където от непосредствени впечатления са възприели допадналия им стереотип на живот. 

   Тротоарите около сладоледената сладкарница "Магура", както и разположените наблизо кафененца са любимо място за срещи на попрския елит. Привечер тук кипи бизнес, демонстрират се нови дрешки, уговарят се приятни купони за вечерта и делови срещи за утре. Пак тук става смяната на момичетата, останали временно без "приятел". Около "Магурата" паркират скъпи западни автомобили, намира се място и за лъскавите японски мотоциклети. Тук е особено живописно през лятото: насядалите по бордурите артистични фигури нито за секунда не престават да демонстрират безкрайното си отегчение и неприязън към всичко, което "изкопаемите" възрастни смятат за нормално и морално. Бунтът (?!) се изразява в разчорлена прическа, предизвикателно държание и екстравагантни украшения. Могат да се видят слънчеви очила с най-чудновати форми, обици като круша или банан, копчета с форма на сърца или мъжки полови органи. Ярките фланелки се сменят като в калейдоскоп, сменят се и надписите върху тях: "Обичам Ню Йорк"..."Танцувайки и пеейки в Париж"..."Брегът на любовта - Лос Анжелос"... (на английски, разбира се). Пие се кока-кола, желателно с лед, пушат се скъпи цигари. Витае дух на просперитет и безгрижие, което създава и особена атмосфера: животът е сън. Красив и луксозен сън без проблеми, в който е важно да получиш колкото може повече удоволствия. Участниците в тази игра "непринудено" повтарят добре заучени реплики и "смело" демонстрират нонконформизъм разкованост. 

   Сред "поперите" физическата красота е издигната в култ, особено по отношение на "слабия" пол. Това обаче не е култът към женското тяло от епохата на Ренесанса. Най-високо се котират грациозните и слабичките момиченца ("секси", "рокси"), със студен и присмехулен поглед, който неудържимо привлича, но същевременно държи досадниците настрана. Тези "котенца" са достатъчно умни, за да съзнават своето очарование и умело да се възползват от него - т.е. от момчетата, които ще ги "свалят" и ще ги водят на "лайф". ("Сексът е удоволствие само със силни и брутални момчета - те знаят какво искат и как да си го поискат. Неприятно ми е някой лигльо да ме пипа с меките си ръце..." - Ели, 18-годишна.)

Modern Talking - No Face, No Name, No Number
(превод на български)

   Спортът също е издигнат на пиедестал. Сред "поперите" са на мода ските, тенисът и уиндсърфът. Популярни не заради физическия им ефект, а защото са скъпи, престижни и атрактивни. "Поперите" се побъркват по тези спортове, но го правят не за да се усъвършенстват или да постигнат високи резултати, а просто защото е ужасно модно (поне сред тях). Лятото на Слънчев бряг - Златни пясъци, зимата на Пампоровец (Пампорово + Боровец) - ето още едно желязно правило за всеки уважаващ себе си "попер". 

   Представата за успех се свързва сред момичетата с възможността за достъп до киното и телевизията, компаниите на известни артисти, художници и музиканти, следването в творчески вуз. Много е важно "девойката" да си намери подходящ "приятел", който да я въведе в бленуваното елитарно общество и да може да й осигури комфортен и безгрижен живот. 

   Сред момчетата успехът се свързва най-вече с възможността да "свалят" хубавите момиченца и да "трупат актив" според това, кой с колко от тях е успял да преспи. Тече негласно, но напрегнато съревнование, в което най-много точки се дават за дефлорирането на "красива и непълнолетна". ("Обичам красивите момичета, често сменям приятелките си и въобще да бъда харесван от готините мацки, е единственото, което ме интересува..." - Румен, 22-годишен). 

   Поперската философия не е особено сложна: пари, секс, лукс. Истинските "попери" не работят и дълбоко презират "червеите", които се бъхтят по 8 часа на ден за 150 "кинта". Лъскавата страна на западните блага като магнит привлича погледите и помислите им, но далеч не всички от тях имат възможност да удовлетворят своите желания. Високите критерии за поперски ценз издигат непреодолима преграда между тези, които искат, но не могат, и другите, които искат и могат. Подборът се прави безпристрастно и сурово. Неиздържалите "конкурса" съставляват значително по-многобройната група на "псевдопоперите". За тях остават ерзацблясъкът и мечтите за бъдещ просперитет и проникване в кастата на избраниците. 

   "Поперите" са своеобразен негатив на онова, което проповядваха хипитата през 60-те години. На мястото на духовното идва материалното, прагматизмът е движещият мотор в живота на поперското съсловие. Ако другите - "пънкари", "хипита", "металисти", се отличават с нетрадиционните си възгледи, същността на които е неосъзнатият и стихиен протест срещу потребителския подход в живота на родителското поколение, то при "поперите" нещата стоят точно обратно: тяхна отличителна черта е свръхконформизмът, те са живо отрицание на основното качество, което с право приписваме на младото поколение - стремежа за обновление. Тяхната същност може да се характеризира и с една дума - неоеснафство. 

   Сладкарница "Магура" - пицария "Кравай" - двете близки по разстояние заведения са достатъчно далечни по състава на постоянните си обитатели. 

бившите "Магура" и "Кравай"

Тази разлика е трудно уловима за страничен наблюдател, но е достатъчно ясно изразена в отношението на едните към другите. Диференциацията несъзнателно е изразена и в подканата: "Хайде да те водя н а д о л у " - има се предвид "Кравай", за "Магурата" просто не е прието да се казва така. 

   "Долу" се събират по-скромните представители на поперското съсловие, но те определят живописния вид на пицарията "Кравай" между 19,30 и 21 ч всяка лятна вечер. Тук се събират "уейвърите", "металистите", пънкарите". 

   "Кравай" е едно от местата за обмяна на актуална музикална информация. Той все повече утвърждава този свой статут успоредно със западането на някогашната борса за грамофонни плочи. Най-много са "уейвърите" - тези, които слушат музика в стил "ню уейв" (нова вълна) и оживено коментират всяка проява на своите кумири. 

ню уейв (нова вълна)

   "Кравай" е и неформалният "фенклуб" на състава "Тангра". Прославените български "уейвъри" са завоювали тук статут, какъвто и "Бийтълс" едва ли някога са имали в Ливърпул. 

Милена Славова - Защо 1991

   Галена "рожба" на "Кравай" е и Милена Славова. След като "проби" тук и там, тя си остана същия сладур с чудесен глас, а на концертите й "тинейджърите" се екзалтират не по-малко, отколкото на "Джудас"...

   ...Дано ми простят това "светотатство" онези, които украсиха столичните фасади, асансьори, тоалетни и кина с имената на любимите си групи: "Judas Priest", "Kiss", "Iron Maiden", ""W.A.S.P." и "Accept".

   Това е "Heavy Metal"! - оттук идва и названието на една от най-масовите младежки групи в столицата - групата на "м е т а л и с т и т е". 

хеви метъл стайлинг

   Техните съмишленици в Ленинград още с появяването си в началото на 80-те години бяха облагодетелствани с "от Бога дадено място" - булеварда на "Металистите" (съществуващ в Ленинград още от 30-те години, макар и свързан повече с големите промишлени успехи на тогавашните металурзи, отколкото с вокалните възможности на Ван Хален). Софийските "металисти" нямат собствен булевард, затова се събират пред "Кравай", но това не е единственият им сборен пункт. 

   "Металната" групировка се откроява сред останалите със силния си демократизъм - тук имущественият и интелектуалният ценз не играят роля. Най-важното нещо в живота на "металистите" е музиката, която и ангажира по-голяма част от свободното им време. 

Да свириш хеви метъл...

    Какво е "хеви метъл"?

    Нека чуем мнението на един от безспорните познавачи на този въпрос, човека, измислил "heavy metal" - Ози Озбърн.

Ози Озбърн
Ozzy Osbourne - I Just Want You Prevod

   

      Някои го смятат за дявол в човешка плът, други - за побъркан рокер. Той проповядва от сцената насилие и обожава петте си деца. За него казват, че е бездарен тъпак, а той вече 20 години си остава един от най-популярните рок музиканти в света, чиито плочи се разпродават в милионни тиражи. 

     "Аз съм Ози. Работата ми е тежка. Музиката ми е тежка. Имам пет деца и се побърквам, когато съм далеч от тях. Всеки ден гълтам витамини. Живея повече нощем, за да избегна неприятностите...

    Забелязал съм, че днес в хората има адски много злоба и жажда за разрушение. След наш концерт в Медолъндс администрацията на залата понесе 172 хиляди долара загуба от потрошения инвентар. Запомням концертите по различните инциденти...

    Този свят ужасно ме плаши. Живеем върху буре с динамит. Винаги ме е учудвало, че хората първо изнамират нови, все по-мощни средства за разрушение, а чак след това нещо хубаво. Лошите неша винаги са откривани преди добрите. 

    От малък постоянно си мисля: какво ще оставим след себе си?

    Нищо...

    Моята музика дава на слушателите енергия. Винаги съм смятал: ако това се харесва на слушателите, значи в него има нещо хубаво. Не обичам ''speed metal", за мен той е прекалено интензивен, но "пънкрокът" е още по-зле...

    Не съм трезвеник. Все още пия. Вече не толкова, колкото преди. По-рано, когато се "напомпвах", стремях се да не излизам на сцената в транс, "куфеех" след шоуто. Захвърлих наркотиците, защото се изморих. Изморих се да бъда изморен, изкуфях от "куфеене". Трябва да захвърля пиенето, ама е трудно...

    Раят за мен е там, където се чувстваш добре. Това е мястото, където хората се отнасят човешки един към друг...

    Адът - това е ядрената война. Аз вярвам, че тя ще започне. Веднъж попитах барабаниста си Томи: "Как смяташ, ще взривят ли атомната бомба?" Той ми отговори: Ози, не е имало такава пушка, от която поне веднъж да не са стреляли." Помислих си: "Дявол да те вземе, момче, прав си!"...

   Нека хората да се освобождават от агресивността си на моите концерти. Това е по-добре, отколкото да удрят бабичките по главите, за да им вземат портмонетата...

   Ние бяхме пионерите на тази мода, на този вид музика. Ние - "Дийп Пърпъл", "Лед Цепелин", "Юрая Хийп"... Но аз не разбирам, думата "heavy metal". Не знам откъде се взе. Явно не от нас..."

   Ключово звено и култтрегер на всички "металисти" е австралийският състав "AC/DC", наложил и популяризирал този стил музика в края на 70-те години. 

AC/DC

Човек, далечен от проблемите на "хеви метъл", трудно може да понесе гръмотевичните китари и истеричния вой на покойния вече Бон Скот, бивш вокал на "AC/DC", пеещ на границата между ефекта и умопобъркването, но за любителите на този "саунд" това е точно нещото, което им трябва. ("Хеви метъл" - най-страхотното нещо, което съм слушал! Кръвта ти кипва, звуците чак притискат стомаха. Не понасям сладникави бози от типа на "Бийтълс" и "Дженезис" - това са боклуци, а не музика..." - Камен, 17-годишен).

   Впрочем през 1989 г. "AC/DC" е вече анахронизъм, тъй да се каже - исторически факт. Днес съществуват и се слушат къде-къде по-впечатляващи и агресивни групи, в сравнение с които пионерите от страната на кенгуруто звучат нежно и невинно като "Би Джийс". 

  "Металистите" се обличат твърде колоритно и тях трудно можем да сбъркаме с други: черни фланелки и значки с надписи и изображения на любими състави, панталони на райета или стеснени дънки, железни гривни и широки кожени колани с металически капси по тях. 

Метъл стайлинг
(Accept)

   Насилието и жестокостта са задължителен момент във всички "хеви метъл" атрибути - корици на плочи,

видеоклипове W.A.S.P.-The Story Of Jonathan 1992 ,

текстове на песни и тяхното звучене Judas Priest - Judas rising (превод) . 
   

Ози Озбърн откъсва по време на концерт главата на жив прилеп - кървава, но не нова екстравагантност - същата участ до преди 10-15 години постигаше нещастните пилета, "актьори" в зловещите спектакли на демоничния Алис Купър...

Алис Купър

   Възрастта на "металистите" у нас се движи между 12 и 30 г., но най-запалени почитатели са обикновено момчетата от горните класове. Те често се събират в някой апартамент, пускат силно любимата си музика и танцуват в кръг с енергично тръскане на глава, имитирайки движенията и стойките на своите кумири - това се нарича "куфеене". Музикалните предпочитания варират от класическото наследство на състави като "Блек Сабат" и "Лед Цепелин" през по-агресивната музика на "Деф Лепърд" и "Айрън Мейдън" до експлозивното, но българско звучене на "Ера" и "Конкурент"...

група "Ера"

група "Конкурент"

   Присъствието на "п ъ н к а р и" е рядък епизодичен факт, тъй че да се говори за тяхната групировка в столицата е пресилено. Поради неточна и непълна информация хората често отъждествяват с думичката "пънк" всичко онова, което повече или по-малко провокира общоприетите норми за прическа и облекло, но всъщност едничките екземпляри, които рядко могат да се срещнат из софийските улици, са нещо далеч по-невзрачно от шокиращите със своя колорит и екстравагантност "Punk`s" на Запад. "Пънк" на английски означава "гнил, ненужен, долнопробен хулиган". 

"пънкари"

 

   Историята на това движение протест е, вероятно, най-ярката глава в бунтарските прояви на младежта през 70-те години. "Пънк" на Запад са враг N 1 на всички останали групировки. В България такъв антагонизъм не се наблюдава. Основата на "пънкфилософията" е отричането на всякакъв обществен строй и идеали. Тук са сведени до абсурд философските концепции на "битниците" и "тедибойс" от 50-те години. Това, за което "пънк" мечтаят, е абсолютната анархия - и в обществения, и в личния живот. 

  През 1975 г. един слабичък пъпчив младеж зарязал училището и с фланелка, на която било написано: "Аз мразя "Пинк Флойд" (точно в годината, когато излязла най-добрата им плоча), тръгнал да скитори из Лондон. Притежателят на малък "бутик" с екстравагантни аксесоари на "Кинг`с Роуд" го забелязал и поканил в магазина си. Скоро Малкълм Макларън става мениджър на неизгрялата все още звезда - Джони Ротън. Сформира се състав с предизвикателното име "Секс Пистълс" и на 1 ноември 1976 г. те изнасят първия си концерт. 

Секс Пистълс

Млади, цинични, арогантни, чепати и оголени като електрически кабели, жадни за слава и пари, четирите момчета от лондонските предградия все още не подозират, че им е съдено да изиграят решаваща роля във формирането на мирогледа на милиони млади хора по света, да излязат на гребена на вълна, която година по-късно ще помете хипарските илюзии от 60-те години...

   Фирмата за грамофонни плочи "ЕМИ" след дълги колебания подписва контракт с групата, но скоро след това го разваля - поради непристойното поведение на членовете на "Секс Пистълс". Пуританските съображения в случая надделяват над икономическите, и, както по-късно се оказва, "ЕМИ" изпуска от ръцете си една голяма златна ябълка. 

Джони Ротън

   Джони Ротън бързо създава образец на това, което днес наричаме "пънк" - и като музика, и като външен вид... Пътвата плоча на "Секс Пистълс"  - "Без значение" (1977 г.) е 

албум "Без значение са обиждащите"

достатъчно красноречива дори само със заглавията на песните си: "Анархия в Обединеното кралство" - Sex Pistols - Anarchy In The Uk (превод), "Не ме интересува, дали си жив или мъртъв", "Това не е песен за любовта", "Бог да пази кралицата" (пародия на химна на Великобритания) - The Sex Pistols - God Save The Queen - Lyric Video. Ротън с шизофреничния си поглед и пресипнал глас, с немислимите си облекла и украшения утвърждава еталон за още дълги години напред. 

   Главоломната кариера на "Секс Пистълс" завършва бързо след бляскав, скандален успех, съставът се разпада през 1978 година. Джони Ротън сформира друга група - "Пъблик Имидж Лимитид" (ПИЛ), басистът на "Секс Пистълс" се самоубива с голяма доза наркотик, като преди това убива и приятелката си. По-късно по този сюжет в Холивуд е заснет сърцераздирателен, касов филм, а подражателите на "Секс Пистълс" започват да никнат като гъби след дъжд. Големият "пънкпотоп" обаче е преминал и всичко след 1979 г. нататък е само отзвук на някогашните "славни времена". 

   Независимо от това през 80-те години "пънкфилософията" претърпя известна еволюция. Ето изказване на чикагски "пънкар": "Моите родители са участвали в движенията през 60-те - началото на 70-те години. В тях това ме дразнеше. По-късно нещо стана с мен. Помислих си: "Какво правя?" Оттогава търся по какъв начин да изразя протеста си, хвърлих се в другата крайност - в анархизма! Помислих си: "Ако всички правителства са такива като в Южна Африка, за какво съществуват тогава?" Аз съм анархист и борец за мир. Смятам, че това е неразделимо.

   След своя залез на Запад явлението "пънк" се активизира на Изток. По-организирано - в Унгария (групите "Дезертьори" и "Трупоядци") и в Полша (там "пънк" е силно политизирана групировка и води борба за алтернативно общество в акциите на "Солидарност"). 

   От западните си "събратя" софийските "пънкари" са възприели сравнително малко: донякъде външния вид и почти нищо от разрушителната "пънкфилософия". Техен танц е "пого-пого": да скачаш високо и да се блъскаш силно с другите. 

"пого-пого"

Трудно обаче се намира хубав лак за коса, още по-трудно "колор спрей" - всичко това е дефицит и може да се купи само на "битака" или в оказион, което е почти едно и също, а пари няма. 

   Можеш да промушиш безопасна игла през носа си, да сложиш по няколко обички във всяко ухо, да си окачиш бръснарско ножче на верижка, да нахлузиш през врата домашно боядисана фланела с някакъв непристоен надпис, да обуеш черни войнишки кларкове, да си прикачиш внушително количество железария, да изпускаш тежка миризма от некъпаното си от седмици тяло, да си обръснеш наполовина главата, а другата половина да я оцветиш възможно най-пъстро... всичко това може да се направи. Проблем е обаче да поддържаш такъв "дизайн" всекидневно, пък и в училище така няма да те пуснат... 

Софийските "пънкари" не буйстват. Обществеността не им обръща внимание, те на нея също. Тукашните "смутители на спокойствието" не знаят кои са Джони Ротън и Малкълм Макларън, те са твъде слабо запознати с музикалното наследство на "Рамонес", "Стренглърс", "Клаш" (прочути "пънксъстави"). Струва ми се, много конформизъм е заложен в душите на тези "изчанчващи" се засега момчета и момичета. След някоя и друга година този карнавал ще им омръзне, те ще оправят своите "бунтарски" прически, ще смъкнат поокъсаните си премени и украшения и ще се погледнат в огледалото. Там ще видят своите чистички и вече не толкова впечатляващи лица: "Дотук добре, а по-нататък?..."

   "Моторът и аз сме едно" - казва 19-годишният "рокер" Милко. За разлика от "поперите", "рокерите" имат предпочитание към един цвят и един плат - черния и кожения. Това е групата на любителите на високите скорости и красивите мотоциклети. Не всеки "рокер" ги притежава, но всеки се стреми към тях.  

   Превод- Judas Priest - Single Cuts 2011- Turbo Lover

   Движението на "рокерите" идва отвъд Атлантика, от южните щати. Там то възниква след края на Втората световна война (организацията "Ангелите на ада") и е силно расистко по своята същност, с подчертан култ към насилието. Тази негова черта прозорливо е доловена още през 1951 г. от американския писател Франк Руни във впечатляващия му разказ "Нашествието на мотоциклетистите". 

   В София рокерството се появи в началото на 80-те години, твърде ограничено е по своя обхват и е освободено от политическите тенденции на първоизточника. Всъщност култ на нашия "рокер" е култът към мотоциклета - красива, скъпа и трудна за поддържане вещ. 

Преобладават японските марки, което се обяснява с отличните им технически характеристики, великолепния външен дизайн, и - най-важното - "приемливата" цена. Тя е 1,5 до 2 пъти по-ниска от тази на съответните западноевропейски и американски модели и в България варира от 15 до 20 хиляди лева. Именно марката на мотора, който притежаваш, определя принадлежността ти към една или друга категория на рокерското братство. 

   "Истинските" рокери се возят на мотори "Хонда", "Сузуки", "Кавазаки", "Ямаха" с обем на двигателя над 500 куб. см. 

"Псевдарите" пъплят на скромни съветски или източногермански машини... Има и специална категория "рокери пешеходци", които отдавна са на вълната на рокерството, но все още нямат достатъчно пари за покупката на мотоциклет. 

   До преди две години "рокерите" се събираха до една малка кафе-сладкарница на площад "Йорданка Николова". Мястото вечер изглеждаше живописно с многото паркирани на тротоара машини. Сега освен него съществуват и други рокерски спирки: близо до кино "Петър Берон" в началото на Южния парк, до плувния комплекс "Спартак" и прословутата "Магура". 

Южен парк

   Истинските "рокери" по правило са момчета от материално много добре осигурени семейства. Покупката на скъпата машина е заслуга преди всичко на родителското "тяло", готово да удовлетвори прищевките на своенравното си и капризно "дете", понякога до 30-35-годишна възраст.  

    Скъпи мотори японско производство имат и някои не толкова добре осигурени "рокери", които запленени от мечтата за бързата езда, са работили няколко години в тежкото материално производство и със спестените пари най-сетне са могли да купят заветната машина. 

Втората категория "рокери" - "псевдарите", съвсем не смятат себе си за нещо второкачествено и външно презират надменните притежатели на лъскавите, бързоходни жребци, макар че дълбоко в себе си и те мечтаят за такъв мотор. Скромните момчета произхождат и от скромни семейства, седлаят своите сиви, малогабаритни понита и не могат да мерят сили с огнедишащите японски дракони. 

"Псевдарите" и възрастово са по-малки - най-често момчета пред казарма. 

   Кристалната мечта и на истинските и на псевдо"рокерите" е мотор "Харли Дейвидсън" - 1200 куб. см (престижна и скъпа американска фирма), но такъв в София засега май няма. 

мотор "Харли Дейвидсън"

   В отношенията помежду си "групарите" са учудващо толерантни и търпими. Изключение се прави за "поперите". Не ги обичат заради явно проявения им конформизъм и ги наричат с презрително обидни имена. 

   Стремителното техническо усъвършенстване и поевтиняване на звукозаписната техника доведе до масово разпространение на попмузиката у нас. Тя придоби значима социална роля, като понякога се превръща дори в групообразуващ фактор. ("хеви метъл", "ню уейв"). Невъзможно е за възрастния човек да долови цялото богатство и нюанси в различните музикални стилове и подстилове, но всеки "групар" безпогрешно разпознава  своята музика с присъщите само на нея черти.

   Усещането за "групарство" невинаги е ясно осъзнато. Понякога това чувство е подсъзнателно - като стремеж за нещо по-различно или както Даниела Грънчарова пее - "Нещо по-така..." Немалко "групари" смятат, че чрез своя "бунтарски" начин на живот повишават своя "имидж" в обществото, и, което е по-важно, добиват по-високо самочувствие сред своите връстници. Да бъдеш в обществото и да го провокираш, е житейско кредо за всеки истински "...ар". Самото понятие за "групарство" е лишено от смисъл вън от средата, която го е породила. ("Без тълпа не е интерсно. Трябва да те зяпат и да се обръщат след теб. Само тогава е готино...") 

   През 60-те години "хипитата" имаха два лозунга - "Прави любов, не война!" и "Не вярвай на никого над трийсет!". Даниел Кон-Бендит беше идеолог на "новата левица" и кумир на френските студенти през майските събития в Париж - 1968 година. Две десетилетия по-късно той е преуспяващ бизнесмен, семеен, напълно примирен с буржоазното общество. На въпроса, дали все още смята принадлежността към определено поколениеза също толкова важен определящ фактор като принадлежността към дадена класа, Даниел отговаря: 

    "Това беше грешка. Тогава мнозина казваха - ето поколението, което ще промени обществото. Но никакво поколение не е в състояние да направи това. То може да разбуди обществото. Но за да го промени, трябва да бъде болшинство. Всички, които казваха: младежта е нова революционна сила, не бяха прави. Младостта е особен период в живота. Нали никой не се замисля какво прави поколението, когато вече е на трийсет, четирийсет години, когато има осигурена работа и е народило деца... През 60-те години ние се борихме срещу войната, за по-човешки взаимоотношения, срещу живота само за консумация... През 60-те "нещо се случи" и хората почувстваха това..."

    Децата на "щестдесетниците" облякоха дрипи и нови премени, възседнаха мощни мотори и "скейтове", направиха си шарени прически и дрънкулки, заслушаха стереокасетофони и компактдискове. 

   На 15 години ти се струва, че вечно ще си млад. После идва казармата и ти налива малко мозък в главата. Университетските години уж са много, но и петте се изтъркулват неусетно. Вече си на 25. 

   Озърташ се и с изненада откриваш, че карнавалът е сменил своите участници, че никой не идва, както "едно време", на "Попа" и на "Кристал", че май ще ти е трудно да научиш "брейк", че приятелите се изпожениха и няма с кой две свестни приказки да си кажеш, че старите дънки отесняха, че вкъщи все по-навъсено те гледат и чакат да се изнесеш, че момичетата вече не те гледат с влюбени очи, че "тинейджърите" почват да ти викат "батко", а по-наглите и "чичко", че бляскавите юношески блянове се стопиха яко дим и няма с какво да ги замениш...

   "Странно - казваш си. - Нима и аз изпуснах влака? Нима и аз ще трябва вече да се правя на актьор и рано сутрин да тичам към трамвая с костюм и вратовръзка?"

   После идва: "Възраст, няма как - тридесет и пет..." - "Тангра" много болезнено са го доловили...

    Децата са в четвърти клас, а ти сутрин правиш "джогинг" за здраве. Някогашният "рокеро-пънкаро-поперо-метален" калейдоскоп отдавна е отминал, а ти даже не си и забелязал. Колелото се е завъртяло по нова спирала - дошло е нещо друго. И ти си безсилен да го разбереш. Пък и не можеш. 

   Но ти, приятелю, не се отчайвай! Ще мине време. Някога ще извадиш старите списания и ще покажеш снимките на внуците. Те с интерес ще ги разгледат и ще си помислят: "Колко мило и трогателно - дядката пак се разчувства." 

   Пък ти ще се видиш с приятелите, ще си припомните в а ш и я пъстър карнавал и ще си кажете: "Славни времена бяха!"